Колко беше слънчево, топло, приятно и пролетно.  Поредният от серията горещи априлски дни, нетипични за сезона. Всъщност слънцето все по-неумолимо започваше да напича, прониквайки с жарките си лъчи във всяко кътче на природата и градският пейзаж.  Как мразеше, ненавиждаше, дори презираше горещите дни.  Усещаше как всяка година, когато започваше лятото нещо в него се изменяше също – започваше все по-тежко да диша, пулсът му ставаше ускорен, често се задъхваше, потеше се почти през 5 минути, а погледът му се замъгляваше по някое време и не можеше да се концентрира добре.  Трагедия, както и да го погледнеш..

Но ето, че точно сега, на точно този ден той се събуди и се почувства различно – странно носталгично.  Мисълта му бе обзета от една нарастваща емоция, породена от предстоящото му събитие в живота – такова, което не се случваше всеки ден. Едно пътуване, което щеше да го промени завинаги, една мечта  към  земя, обвита в мантията на загадката, още девствена и непокътната. Знаеше, какво  може да спечели от това пътешествие – богат опит, незабравими спомени, нови приятели итн. Но също така осъзнаваше отлично и опасностите, които дебнат из тази шир. Опитваше се да я сравни с родината си – но беше безсмислено, както и да го погледнеше – родната земя си оставаше за него най-скъпият дар, който някога е имал. Смес от емоции, наситени с патриотизъм, парещо любопитство, изгарящо нетърпение и носталгия населяваха душата му в този момент. Тъгата на моменти вземаше връх, но после бързо отстъпваше на радостта и вълнението.

Умът му все повтаряше невярващо и задъхващо: „А-ляс-ка“;

Точно така, сега той се окуражи още повече, понеже именно утре, именно това лято щеше да отиде в едно място, създадено от Бога и непокътнато през вековете – земята на златото, която е вдъхновявала хилядите пътни и безпътни да я посетят и изследват.. Осъзнавайки риска, който поемат, те се гмуркаха смело напред, игнорирайки скалите, които бяха под водата. Сега беше негов ред- да опознае, колкото бе възможно за четири месеца, тази загадка, която носеше заряда на алфата и красотата на божественото. Той се усмихна, прошепна тихо в ума си – „ти успя, въпреки трудностите, ти осъществяваш една от мечтите си!“ Сега той стана, погледна към куфара си, после отиде към прозореца и загледа небето – колко красиво бе то.