Не можеше повече да чака – днес, само днес се живее – утре ще е късно, ще е далеч, ще се опитва да бяга. Тогава с внезапна и необуздана решимост той се пресегна, взе телефона от нощното шкафче  и набра последният избран номер.

„Искам да се видим, да точно днес.. трябва да поговорим, да се изясним!“ –настояваше упорито той. После затвори и погледна през прозореца – навън беше като в душата му – сиво, дъждовно, сразяващо хладно и мрачно. После стана – облече си черният панталон, с черният памучен пуловер, надяна черното си кожено яке и обу черните си обувки.. all black. Излезе.. затвори вратата, бавно и я заключи – пак по същия начин. Тръгна надолу по булеварда , като не забрави, както винаги, да си пусне mp4ката – нахлу големите си dj слушалки, смота кабела и го напъха под якето си -  машинално.  Пусна си на повторение цял албум на своята любима група – като усили звука на максимум. Усили басовете докрай, после извади слънчевите си очила, които по навик държеше в левият си джоб на якето и ги сложи, отново машинално. След секунди усети как цялата тази горчивина, неописуема мъка, смес от разочарование и апатия се засилваше постепенно, както и посланията пренесени в любимата му песен.  Не успяваше да се сдържи и накрая просто не позволи на сълзите си да се крият повече в душата. Изведнъж се почувства толкова малък, толкова жалък, като буболечка, не по-лошо усещаше как светът постепенно го беше пречупил, сякаш искаше неутолимо смъртта му, беше изсмукал всичко, което го поддържаше жив.

Първо беше майка му.. после този инцидент с приятелят му от детството, сега приятелката му.  И не на последно място разправиите около уволнението му, а трябваше да и доброволно напускане. Нещо в сърцето му беше безвъзвратно изгубено.. той все по-сигурно се превръщаше в руина, да с всяка изминала минута. Тогава той погледна към небето – вече можеше ясно да забележи, че имаше и гръмотевици-бясно, като че ли беше настъпил Апокалипсисът, се сипеха из тъмното небе. Бавно, с всяка крачка знаеше, че приближава сетният час – да изпълни своят дълг, пък после, после  ще си замине, ще остави всичко зад себе си.. ще забрави всичките си мигове - както хубави, така и лоши.

Видя я на спирката,  тя седеше на пейката, под навеса и гледаше втренчено в една точка, взираше се в едно късче от пространството вече 10 минути. Той все така стоеше, за тези минутки прекарани наблюдавайки я -  усещаше празнота в душата си – нито вълнение, нито яд, нито разочарование, нито еуфория, нито дори любовен гняв, както предният път. За него сякаш тя не представляваше вече нищо..  дори и безразличие,  просто едно създание, което седеше в този момент там и чакаше нещо/някого.  После внезапно се освести и с внезапна решителност приближи -  тя го съзря. Сетне стана, тръгна бавно към него, и като застана на сантиметри от лицето му го погледна разочаровано и му удари шамар. Той сви болезнено очи и пак я погледна,  през сълзи.

„Глупак.. как – защо не ми каза?!?“ – процеди тя хлипайки..

„Аз.. не исках, повярвай ми, но нещо, по-силно от мен ме накара.. Нямаше вече живот за мен тук, на това място – там поне ще се отърва от мъките.. поне за известно време..“ – въздъхна тежко той.

След като поуспокои гнева в себе си, му рече: „Говори!“

Той започна неуверено, както винаги, но твърдо : „Знаеш.. през какво премина животът ми тук.. по-добре от самият мен.. Видя с очите си, какво трябваше да преживявам, колко пъти съдбата ме събаряше.. хубаво – да беше да ми изпитва духа, съгласен съм. Но мисля, че преминах през доста изпитания, всяко от които все по-трудно ии се изморих вече..  нямам сили..“  - след което пак се пречупи и заплака.

„Я се осъзнай бе човек! Нима мислиш, че на мен ми е лесно – с този мой мързел вкъщи, който дори не иска боклука да изхвърли.. ама защото го търпя още.. още малко и ще види той.. Ама ти, защо така се предаваш – да вярно много тежък път премина, обаче не се отказвай!“ – тогава тя все по-спокойно и уверено заговори, като психолог, който съветваше пациентите си:  „ Виж, наистина сега, на този етап изглежда, че всичко е приключило, но я помисли.. та ти си чудесен музикант!“

„Музикален техник“ – поправи я той..

„Все едно..“ – сопна му се тя.

„Важното е , че имаш огромен скрит потенциал, който самият ти също забеляза, не го игнорирай.. като напуснеш страната, какво ще се промени?!?  Всичко ще ти е в цветя и рози, ама друг път!“ – сега звучеше като строга даскалица, която мъмреше провинил се ученик – „По-добре остани, виж другото студио, каква оферта ти предлагат, или пък телевизията – със сигурност ще те вземат – човек с опит! А и.. знаеш, че винаги, независимо от обстоятелствата можеш и ще можеш да разчиташ на мен! Аз много те уважавам, ценя и обичам, като приятел от детството ми.. а то си е така. Повече от брат си ми – да знаеш!  Хайде сега – докато има още време реши дали има смисъл да заминаваш или..“ – тя го хвана нежно и здраво за ръката и продължи: „си решил окончателно..“ и спря.

Тогава той съвсем рухна.. всичката надежда в него, която някога беше тъй яростно таял и пазел, през годините се стопи, като сняг – бавно и мъчително.. За него тя осмисляше цялото му съществуване, а ако останеше не трябваше да и казва това.. иначе щеше да изгуби и единственият си приятел, човек  който беше негов спътник в живота още от годините на памперса. Не, това беше краят, но трябваше да го изкара от себе си – за да си тръгне поне малко успокоен. Изправи се, тя го последва.. после я погледна в очите, усещаше как сърцето му свирепо биеше, кръвта пулсираше по вените му, а кислородът не достигаше до дробовете му.. Внезапно усети как умира, но след секунда всичко това изчезна, така както се беше появило – внезапно. Реши да действа, нямаше време за губеше -  пое дълбоко дъх и заеквайки  отвърна като на сън: „Аз, обичам те!“ – после сви очи и се приготви за най-лошият сценарий, ясно го съзря, като на дигитална прожекция: тя щеше да го изгледа ужасяващо, после щеше да се разгневи и да му удари още един силен шамар, да му каже, че е ненормален и наивен и да си тръгне, облята в сълзи.“ Изведнъж усети как изгубваше контрол над тялото си, залитна надолу и нещо твърдо го удари..

След  неизвестно време, започна да чува смътно някакъв шепот, който носеше нещо, като „Събуди се, моля те, не ме оставяй, искам те пак на този студен и сив свят. Върни се, Гого!“ Тогава той отвори тежко и болезнено очите си -  ярка, дразнеща светлина прониза зениците и нахлу моментално в съзнанието му.. Това усещане на дразнеща топлина изчезна почти моментално, след което той се обърна по посока на думите – вдясно от него беше Марина. Някакво странно чувство на оптимизъм , воля за живот и спокойствие се настаниха дълбоко в душата му и като на магия отстраниха и последното съмнение на съществото му. Георги се усмихна широко и каза тихо, с пресипнал глас : „Добър ден!“ , последвано от  топла целувка по челото му.

Единственият зрител на цялата тази радост беше нежното, тънко снопче слънчева светлина, което си беше проправило свой път, през упоритостта на белите щори и допринасяше, сякаш за скритата еуфория, която витаеше във въздуха на реанимацията.  А откъде ли се чудите, идваше това цвете на деня, най-милата рожба на слънцето. Та то беше победило със своята топлина и чистота всички тези тъмни и студени форми на разрухата – сивите облаци, мъглата, студеният, леден дъжд и демоничните светкавици. Навън сякаш беше нов ден, ново битие беше отвоювало достойно своето място и сега доставяше неуморимо щастие и усмивки на всички земни създания. Чудо се беше случило, нещо което Георги отдавна очакваше – зароди се надежда в душата му.

Той вече бе осъзнал, онова което държеше душата му още жива и му даваше сила да продължава напред с достойнство. Георги разбра, че единствено и само той направлява своя жизнен път. Животът му го поставяше хиляди пъти пред изпитания, за да докаже на своето Аз своята безкрайна духовна сила и желание за творчески път!